Изменението на климата и необходимостта от децентрализация на перспективата. Гласове и истории от Сенегал

Какво свързва скорошните бури в Германия, горещите вълни и горските пожари в Италия, опустиняването, настъпващо от Сахел, недостига на риба в океаните, пирогите с Канарските острови и корабокрушенията в Средиземно море? Различни, но взаимосвързани явления – симптоми на една по-голяма промяна, която твърде често свеждаме до климатична, и чиито въздействия се усещат на местно ниво навсякъде по света. За да осъзнаем това, трябва да децентрализираме перспективата. Опитваме се да го направим заедно с Елена Джакомели, Елиза Маняни, Пиерлуиджи Мусаро и Сара Уокър от Болонския университет в тяхното задълбочено изследване в Сенегал (в два епизода).

Между 70-те и 80-те години на миналия век целият Сахел е бил засегнат от ужасна суша, което е принудило селското население в Сенегал да се премести в крайбрежните области, където влажността на въздуха изглежда е продължавала да поддържа естественото земеделие. Увеличаването на демографския натиск върху бреговете обаче довежда до прекомерна експлоатация на почвата и водите, които захранват плодородната местност, обхващаща цялото сенегалско крайбрежие от Кабо Верде до Сейнт Луис (зоната Ниай), превръщайки плодовитата и изобилна дотогава земя в територия, страдаща от суша и глад. Дърветата, някога съставлявали голямата крайбрежна гора, започват да изсъхват, а останалите са изсечени от нарастващото население на тази област за покриване на нуждата от дървен материал за готвене или построяване на лодки. Така, освен че климатичните условия все повече затрудняват селското стопанство, вкл. поради липса на инвестиции в технологично обновяване, изчезването на дърветата подлага бреговете на неудържима морска ерозия. Свръхексплоатацията на крайбрежните ивици – както в сухоземната, така и в морската им част (защото крайбрежният демографски натиск означава всъщност увеличаване на натиска и върху рибните запаси) – довежда до нарастващо изчерпване на природните блага на област, която някога е била плодородна, богата и изобилна.

В Ниай, северно от Дакар, се намира Розовото езеро, което през 70-те и 80-те години е било притегателен басейн за вътрешни миграции, привличащо работници, стремящи се да влязат в солната промишленост или в туристическия сектор, тъй като е обект на естествен интерес, но освен това от 1979 г. езерото придобива и международна известност с идването на прочутото рали „Париж–Дакар“.

Госпожа Мбайе, красива дама, облечена в слънчево жълто, наглеждаща момченцето, което щъка около нея, си спомня, че в началото на 80-те е започнала работа на това място и че е срещнала съпруга си тук.

Цялата първа част от статията четете на openmigration.org.

Снимка: Плаж Тиарой-сюр-мер, риболовно селище, източно от Дакар, Сенегал. Елена Джакомели

По думите на Феугуджаай, торбата му никога не е оставала празна благодарение на големите количества риба в океана и я е пълнел именно чрез извършване на работа, която е обичал най-много. През славните 80-те години на миналия век океанът край сенегалския бряг е бил пълен с риба. Риба от всякакъв вид и размери: тон, сьомга, скат, сардини, скумрия и треска. Сенегал е притежавал най-богатите морета в цяла Западна Африка. Качеството на морската среда е подсигурявало биоразнообразието й, а обичайният сенегалски риболов е обезпечавал нейното щадене и възпроизводство. Рибарите излизали сутрин с пирогите си и се връщали в ранния следобед. Те се отдалечавали на няколко мили от брега и не е имало нужда да се излагат на опасности и да плават в открито море, за да задоволят личните и семейните си нужди, като обработвали рибата чрез сушене или осоляване и я продавали на местните пазари.

Феугуджаай разказва за това митично минало с мечтателен вид: „Аз например изкарвах 20 или 10 милиона сефа франка на ден (30/40 евро), но сега съм разорен. Сега морето е напълно изчерпано от рибните си запаси. И рибарите трябва да плават на много мили навътре от брега, за да ловят риба, което не беше така преди.“ Феугуджаай вече е пенсиониран и цял живот е бил рибар. Въпреки че богатството на сенегалските крайбрежни води се запазва, добивите на риболовните излизания постоянно намаляват през последните години.

Риболовът остава основен източник на заетост в страната – според Американската агенция за международно развитие (USAID) секторът предлага работа за всеки шести сенегалец. Но не са само десетките хиляди местни рибари с техните пироги, а и всички жени, участващи в обработката и продажбата на улова на градските пазари, както и непряко замесените хора, работещи в производството на лед и в транспорта за вътрешни доставки или износ за чужди държави.

С горд, но тъжен поглед Феугуджаай издава, че „рибарите са с принизен морал, защото морето вече е изчерпано. Преди изкарваха прехраната си с работата си, защото имаше достатъчно запаси. Но тъй като бяхме обсадени от чуждестранни лодки с огромен риболовен капацитет […], тяхната способност да ограбват нашите блага допринася за обедняването на рибарите ни.“

Цялата втора част от статията четете на openmigration.org.

Заглавна снимка: Розовото езеро, Сенегал. Curioso Photography чрез Unsplash.